Или как пробутват суроватка вместо сирене на плащащите онлайн будали

Не е за вярване, че след толкова години голяма част от българските шоу продуценти все още не успяват съвсем да влязат в час и правят елементарни, глупави издънки.

Тъкмо преживях VIP прецакването от SME за Тиесто (ВИП зоната на партито беше набутана в единия ъгъл на залата, нямаше никаква видимост и беше като малко гето).

От една седмица наблюдавам как българският тв деятел преоткрива онлайн бизнеса по свой си начин. Очевидно продуцентите на предаването са схванали тънката народопсихогическа черта - българите обичаме да ни е гадно. И дори с кеф си плащаме, за да ни е гадно по нов начин.

В това издание на Биг Брадър единствената възможност да се гледа денонощно е по интернет - платено. ТВ каналът Нова+ този път излъчва пряко само по няколко часа на ден. Но по стара традиция в прякото предаване не се показват нешата, които са интересни. А и този път брадърите се оказаха неподготвени за идеята си да има две отделни места. Защото се оказаха неспособни да осигурят логичните два отделни онлайн стрима и започнаха яка гавра с клиентите си - тези, които си плашат.

Вечерта в която влязоха мъжете, живото предаване с часове показваше какво става при жените. Въпреки че очевидно хората, които са си платили искат да гледат новите лица, как се запознават и как се ориентират в обстановката. В следващите дни стратегията да се показват по-скучните неша продължи.
Но тази вечер гаврата с плащащите клиенти е вече съвършена. След като събраха мъжете и жените, всички, които са си платили, искат да гледат какво става при тях. Вместо това след края на живото предаване стриймът започна да показва къшата - от една единствена камера. Първо половин час гледахме част от празната маса в кухнята, след това от около час гледаме как ново-влезлият варненец спи. През целия час и половина няма звук.

Ако Биг Брадър иска да си пази тайните, тогава да не събира пари с подвеждаща реклама. Но Келепирът е винаги по-важен за Бай Ганьо.

Логично е да се манипулира вниманието на зрителите, които гледат на free-view, за да може да се изкарат пари от рекламите. Но да се гавриш така с клиентите, които са платили, е непрофесионално и, от пазарна гледна точка, самоубийствено.
Защото аз като клиент - защо да давам пари, след като така или иначе няма да гледам това, за което съм си платил да гледам!


Още повече - живото предаване е начин зрителите да следят как се развиват нещата и им дава чувството, че никой от продуцентите и сценаристите не се намесва в действието. Сега повечето са убедени, че, скривайки участниците, Биг Брадър режисира какво ще се случи занапред. Както каза един от прецаканите клиенти в чата на ББ - сега им раздават новите сценарии.
А може и да не е така. Но българите, освен мазохисти сме и конспиратори. Затова Бай Ганьо да не се чуди, че все по-малко хора му вярват.



Допълнение:


Това не е снимка. Това е няколко часов запис на платеното излъчване на т.нар. “шоу номер едно”...
Всъщност според мен е снимка. Според Бай Ганьо е платена услуга.

Доживях.

Концертът, който никога не съм вярвал, че ще видя... Концерт, на който никога не съм се надявал, че ще присъствам. За който винаги съм си мислил: жалко, че няма как да стане.
И след който се чудя - дали когато култът слезе в реалността загива, дали трябваше изобщо да ходя на този концерт...

Един от най-великите живи музиканти, човек, който за секунди превръща хармонията в хаос и малко след това отново в хармония. Човек, който си играе с музиката като дете с коте, мачка я, извива я, милва я, дърпа я за опашката... Който не признава ограниченията, правилата, различията и времето.

Welcome back my friends to the show that never ends...
Дами и господа - Кийт Емерсън!

Определено Keith Emerson Band не е Emerson, Lake and Palmer. Най-малкото защото вокалът е далеч от класата на Лейк, но пък за сметка на това е отличен китарист. Арт рокът се е превърнал в арт метъл. Защото Емерсън наистина няма скрупули и предразсъдъци в своята игра с музиката. И защото истинският музикант не може да остарее, да се изхаби или да стои на едно място.

Дивата музиканстка оргия на която присъствах снощи в Античния театър в Пловдив надмина очакванията, с които се качих на влака няколко часа преди това. На сцената нямаше уморен 64-годишен ветеран, подрънкващ химните от минала слава. Имаше много нови парчета - и то все добри, с нищо не отстъпващи на култовите изпълнения от 70-те години.
След доста бозаджийските албуми на ELP от 80-те и 90-те години бях решил, че вдъховението на Емерсън се е изчерпало. И че каквото било - било. Новите парчета, които чух на концерта, показаха, че не съм бил прав. Както и аранжиментите и импровизациите върху старите неща.

Винаги съм се чудил дали някой друг, освен мен, харесва и слуша ELP в България. И ми беше любопитно какви хора ще се съберат на концерта. Античният театър се запълни на две-трети, но част от дошлите не знаеха за какво става дума и останаха смутени пред музикалното торнадо, което се развихри. Други, като мен, преживявяха материализирането на култа.

За първи път чух ELP през 1990 година. След като се сдобих с няколко албума вече ми беше ясно, че това ще е една от най-важните музикални групи в живота ми. Не случайно в сайта ми съм ги поставил на първо място. Преди години дори направих сайт за тях - http://pavlin.net/elp/. А сайтът дори беше награден на едно от първите издания на Компютърно пространство.

Когато излизах от Античния след концерта се чувствах странно. Магията Кийт Емерсън се беше материализирала в един човек... Нереалното се беше случило пред очите ми, култът беше придобил реална форма. Дали от тук нататък ELP ще се превърне просто в поредната музикална банда за мен. Или напротив - слушайки ги ще се чувствам приобщен член на тайното музикално общество... Времето ще покаже.

Аз съм човек с много здрав сън. Малко неща могат да ме събудят, дори телефoнът с пронизителната мелодия не успява да се справи често.
Вчера сутринта към шест и половина, обаче, нещо успя да ме събуди. Докато още сънен се чудех какво е, чух тътен през прозореца. Тътенът не спря нито след минута, нито след пет... Вместо това се чуха няколко гръма.
В шест и половина сутринта, при толкова чисто небе... Нещо не е наред. Докато още сънен се оглеждах от прозореца за да видя от къде идват звуците, видях огромен облак - не летящ си спокойно из небето, а растящ от земята нагоре. Тогава разбрах, че нещо някъде е гръмнало. И естествено в замъгленото ми от съня съзнание се появиха въпросите - какво, къде, защо, ще гръмне ли пак, ако да - къде, кога, какво...
Слънцето изгряваше точно зад облака и го оцветяваше в ярки червени цветове. Пред очите ми “кървавата” стихия ставаще все по-голяма и се издигаше все по-нагоре. Това някакси ме разсъни. Включих радиото и телевизора и започнах да търся информация. Съобщаваха, че нещо гърми, но опитите им да се свържат с когото и да било, за да разберат какво се случва, бяха без резултат. Започнаха предположенията - според посоката на гърмежите и облака - сигурно нещо е станало в Кремиковци. Но никой нищо не знае. Никой нищо не казва. Половин час тътен и гърмежи, объркани журналисти, плътен облак се издига към небето, много по-близо до мен, отколкото би ми се искало...

Към седем часа вече започва да става ясно какво се е случило. Не че някой “отговорен фактор” е излязъл да каже на хората какво е станало. Просто журналистите са успели да разберат, че в Кремиковци всичко е наред, а експлозията е от барутните погреби на военните. Отговорните фактори се показват доста по-късно и говорят “на парче”.
След два часа тътен, гърмежи и неадекватност, идва патетично включване на репортер на Дарик: един полицейски шеф е казал на журналистите да се изтеглят, защото чакали нов, много по-мощен взрив. Десет-двадесет минути това виси в медийното пространство, преди разни спецове да започнат да обясняват, че такъв взрив не може да има.
И после, в разгара на общественото напрежение, идват политически “престрелки”, прехвърляне на топки и т.н.

Гледайки и слушайки всичко това, изведнъж започнах да мисля по много по-различен начин за нещата, които ме вълнуваха до вчера - свързани с гей парада, омразата, толерантността, законите... Не само защото очевидно не можеш да очакваш държавата да защитава правата на своите граждани, когато държавата не съществува.
Замислих се, че тихата толерантност/дискриминация, демонстрирана от множество българи с тезата “нямам нищо против обратните, стига да не ми се натрапват”, е само тревата, израсла върху барутния погреб.
Така наречените “демократични промени” се струпаха на българина толкова внезапно, че той не можа да ги “смели”. Не можа да преосмисли ценностите си, не можа да преодолее страховете си, да надживее нетърпимостта си към всичко, кото заплашва монотония ритъм на ежедневнието му. За да се случи това трябва много - много време, време, с което българинът не разполага, трябва и желание, което повечето нямат.
Така за да се впише в деомкратичния свят и за да се опита да заживее по нов начин, българинът скри и складира “барутните” си нагласи и емоции в Погреби. Някои дори се опитаха да организират Цехове за обезвреждане, но все още крайно неуспешно.

И си мисля, че ако искаме да живеем някой ден в наистина толерантно, демократично и цивилизовано общество, трябва не просто да се хвърляме да гасим пожарите, а да търсим Погребите, да намерим скритите и складирани там страх, омраза, нетърпимост и да ги “утилизираме” (обезвредим) навреме. Защото никога не знаем кога и откъде ще прехвърчи поредната искра, която ще взриви поредния погреб, от който ще започне да се издига поредният отровен облак. Облак, който може да изглежда кърваво червен и не само заради светлината, която се пречупва в него...

04.07.2008 г.

Пуших 12 години. Изведнъж реших да спра.
Не пуших 4 години. Изведнъж започнах отново.
Когато ме попитат защо, отговарям - по здравословни причини.
И не се шегувам...

Цял живот съм бил хърбав, все ми се смееха, че кокалите ми дрънчат докато ходя. Това продължи до първия четвъртък на май 2003 година. Когато спрях цигарите.
Спрях ги изведнъж - просто като се събудих сутринта не запалих, не запалих и през деня, нито на следващия ден, нито през следващата седмица. Бях си купил и цигари - 2 години кутия с 19 цигари стоя до леглото ми. Бях се убедил, че “няма да си купувам цигари, за да не пуша” не работи - не само зашото на околните им писва да ги муфтя. След като веднъж минах 3 километра в 2 часа през нощта до първото магазинче с цигари разбрах, че така няма да стане.
Няколко месеца след спирането дойде неочаквания за мен (и доста очакван по принцип) ефект. За 60 дни качих 20 килограма - от 65 станах 85. Изобщо не можех да повярвам, че това става с мен - аз, който винаги съм бил “прекалено слаб” сега минах в графата “прекалено дебел”.
За четирите години непушене пробвах различни начини да стопя част от новопоявилите се килограми. “Безвъглехидратната диета” дори ми помогна да сваля 6 килограма за 1 седмица, разбира се само за да кача 7 на следващата... Така постепенно достигнах до 94 килограма.
Това не можеше да остане без последици - тялото ми просто не беше свикнало с толкова мазнини и тежест. Започнаха странни кризи - половин час силно главоболие и сиви петна от които не можех да виждам (не можех дори да пресека улицата, зашото навсякъде около мен беше сиво) и след това половин час гадене. Първо по веднъж на ден, след това и по-често. Минах през 4 лекаря от различни специалности - никой не може да обясни какво и защо става.
Тогава, една нощ, 4 дни преди да се навършат 4 години откакто оставих цигарите, точно в 4 часа сутринта, запалих. Първите 4 бяха на муфта, след това просто отидох и си купих.
В следващите два месеца свалих 12 килограма - от 84 на 82. Сега съм 77. Главоболията и гаденето спряха, сивите петна изчезнаха. Почувствах се просто жив отново - сякаш последните 4 години от живота ми бяха преминали в зимен сън. Много е странно усещането, че си станал отново себе си.


Леко циничен послеслов.
Сигурно цигарите са вредни, както пише навсякъде. Но всеки втори ваш познат сигурно има дядо, който е доживял дълбоки старини с цигара в устата. Истината е, че има една жестока болест, много по страшна и всеобхватна от рака на дробовете. Тя винаги завършва със смърт - понякога лека, понякога ужасна смърт. И тази болест се казва живот. Всеки, който я хване, умира рано или късно. Който не иска да умре, просто не трябва да живее.

Днес ми е последният работен ден в Евроком ТВ. От утре - нова работа, нов офис, нови шефове, нови колеги.

Много странни усещания - за последен път изминах пътя от нас до този офис, за последен път обядвах в този ресторант, за последен път се разминавам в тези коридори с тези колеги, за последен път стоя пред този компютър, за последен път пускам този телевизор, за последен път си купувам кафе от това място...
А утре е малко или много неизвестно - днешните ми навици утре ще трябва да се променят, как ще бъде на новото място, дали ще се спогодим с новите колеги и шефове, дали ще ми допадне това, което трябва да правя?

Изобщо, нервни дни. Затова и ще се подкрепя с няколко джина

Не повярвах на очите си преди две седмици, когато в четвъртък в 10:30 видях огромна група от няколко хиляди учители да вървят по Мария Луиза, припявайки бойни възрожденски песни. По-нагоре - пред ЦУМ, се сливаха още няколко потока учители и така се случи най-големият митинг, който сме виждали от много години насам. Напълниха ми душата просто.

Отвратително грозен беше начинът, по който правителството се отнесе към учителската стачка.
Първо - по гнусен начин искаха да използват силната страна на човек, за да го победят. Това е доста възприета в бойните изкуства стратегия, но в този случай беше наистина грозно. В първите дни на стачката просветният министър повтаряше, че учителите били отговорни хора, които обичали работата си и децата и нямало да издържат да стачкуват дълго. Хубаво е, когато човек е отговорен и обича работата си, но не можеш да използваш тази негова силна страна, за да го държиш в подчинение и мизерия.

Второ - разделяй и насъсквай. Клинът беше забит веднага. Първата реакция на правителството и основен мотив в коментарите му и до сега е, че учителите искат да решат проблемите си на гърба на другите. Ето сега учителите искат да вземем пари от здравеопазването, науката и т.н., за да дадем на тях. Така властта се опита да настрои всички “срещу даскалята” и да подмени истинския смисъл на протеста.

Като комбинация от двете - търпеливите и тихи учители, стреснати допълнително от “обществения натиск”, трябваше да подвият опашки на третия ден и да продължат да работят за 300 лева на месец.

Много видима и гротескна в случая е и фигурата на просветния министър. Преди време в Дневник бях чел отворено писмо на един учител, който се чудеше защо когато има атаки срещу лекарите, здравният министър ги защитава, а когато на прицел са даскалите - просветният министър е сред първите, които се впускат в тази атака срещу тях. Мисля си, че както и да завърши тази стачка, искането за оставката на Вълчев трябва да остане - защото образованието има нужда от човек, който да защитава интересите му, а не който да насъсква другите срещу него и да обяснява защо трябва да си стои бедно.


Доста глупости изчетох във форуми и коментари по време на стачката.

За учители влизали да учат само такива, дето не ги приемали в други вузове и специалности. В интерес на истината, по моите наблюдения това е вярно за началната и предучилищна педагогика. Но едва ли за да стане човек даскал по физика и математика ще трябва да учи по-малко от онзи, който иска да е учен и изследовател.
Но дори и в педагогическите специалности да се влиза и излиза по-лесно - въпросът е защо. Ниският интерес към даскалската професия е следствие,а не причина. Учителите никога не са имали кой знае какви заплати и висок социален статус. А и повечето хора бягат от мисълта, че ще трябва да се разправят цял живот с хлапета като тези, които са били самите те и техните съученици. Трябва да обичаш наистина децата, за да можеш да издържиш в тази професия. Да се нервиш по цял ден за жълти стотинки не е цел в живота просто...

Учителите работели по няколко часа на ден и почивали по цяло лято. Това също не е съвсем вярно. Фактът, че часовете пред класа са по два-три часа на ден, не означава, че работата на учителите приключва. Има подготовка за следващите уроци, проверки на домашни, контролни и т.н. А какво става в края на строка, когато на един учител може да му се натрупа да проверява класни на 8 и повече паралелки.
Отделно тези 45 минути в клас са изключително изморителни. Само този, който е заставал пред стая с 20-ина хлапета, знае за какво става дума. Трябва да им завладееш вниманието, да очакваш всеки момент и неочакваното, да си готов за всякакви реакции и провокации, да реагираш на секундата така, че да не пострада авторитетът ти пред тях, авторитет, без който просто нямаш шанс да ги научиш на нещо. Но за бъде човек в готовност да се справи с тези предизвикателства, той трябва да е сигурен в себе, да бъде стабилен в живота си. Даскал, който пресмята стотинките и поредните лишения, трудно може да бъде на нужното ниво - чисто психологически, колкото и да обича децата и предмета, по който преподава.

На учителите трябвало да се плаща “диференцирано” - всекиму според заслуженото. Това беше третата мръсна тактика на правителството срещу стачката. След като се опитаха да бият учителите на съвест и да насъскат другите срещу тях, властите решиха, че трябва да вкарат разкол и сред самите учители. Разделяй и владей в най-чистия вид.
Няма обективни показатели, по които да се оцени труда на учителя. Невъзможно е да се каже, че един трябва да взема 40 лева по-малко от друг, защото преподава за 40 лева по-малко. Левът като единица за преподаване е чисто безумие.
Вчера щях да си изкълча ръката в трамвая, защото ватманът беше явно кретен. При положение, че качеството на труда на един водач в градския транспорт е доста лесно за оценяване, защо не се опитаха да пробутат “диференцираното” заплащане на тях - по време на стачката им преди няколко месеца?


Учителският протест показа за пореден път и колко безсмислени и стъкмистки са политическите идеологии в България. Лявото (уж социалистическо) правителство обяснява, че това, че има пари, не означава, че те трябва да се изразходват за социални нужди, а “дясната” опозиция вика - дайте пари на гладните хора... Цирк.

Ако пушите син KENT сигурно напоследък ви прави впечатление, че “са го развалили”.
Аз един ден след като запалих цигарата дълго я оглеждах за да видя дали не е скъсана някъде, но и вкусът беше доста нетипичен - доста наподобяващ на Мелник.
[Продължава тук...]